„Жабетата на соцреализма“

Пламен Дойнов. Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ“.Изд. „Сиела”, Институт за изследване на близкото минало. С., 2011

Във вълната на осмисляне на близкото минало час по час се появяват важни монографии, всяка от които представя нови ракурси към периода на социализма. Поредната книга на Института за изследване на близкото минало е „Българският соцреализъм. 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ” от Пламен Дойнов. Тя осмисля литературния живот в България през призмата на социалната организация на социалистическата държава. Соцреализмът е „окото”, чрез което се гледа към литературата, литературния бит и биографиите на емблематични автори, към праговите години на трансформации, към канона и отклоненията. Нормата и кризата са обтекаемите полюси, между които се разполага същността на изследването. Нормата е насилствената задължителност на естетиката, която цели 50 години измъчва, задължава и преследва литературите на соцдържавите. Кризата е полето на отклоненията, съмненията и несъгласията, на двузначността на толкова много неща през социализма, които никога не ще се етикетират само с „лошо” или „добро”.

Не ще и дума, че подобно изследване ще лежи върху фундаментален документален материал и огромна събирателска дейност: публикации в медиите, конгреси и пленуми, мемоари, анкети и интервюта, архиви на Държавна сигурност, исторически сюжети около Унгарското въстание от 1956 г., около Чешките събития през 1968 г. и българското измъкване от тоталитарната държава през 1989 г… – целият този реквизит на социалистическото време е привлечен като плодородна почва на една атмосфера, подхранвала изкуството „по поръчка”. Ето това е патосът на монографията – тя иска да види насилието, предзададените норми на философията и идеологията, вездесъщата роля на институциите, застанали като страж пред прага на изкуството, мъките на правоверните писатели, построили битието си върху удобния уют на закрилящата власт на държавата, хитростите на талантливите хора, които, изхождайки от кризите в собствените си души, се мъчат да хармонизират исканията си с държавата, но всъщност водят до кризите на държавата и тоталитарния й дух. На базата на документи, повествованието тежко, но настойчиво води до края на лабиринта, до просветлението и до опита да се набележат алтернативи на насилието.


Пълният текст на рецензията може да прочетете във в-к Култура, бр.3 (2664) 2012 г.

Facebook
Twitter
Google+
http://minaloto.org/%d0%b6%d0%b0%d0%b1%d0%b5%d1%82%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d0%be%d1%86%d1%80%d0%b5%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d0%bc%d0%b0/