„Живков провеждаше сталинската линия“

Проф. Ивайло Знеполски: Живков провеждаше сталинската линия

23 Февруари 2012 (e-vestnik.bg)

Невена Борисова

Какво трябва да е мнението ни за комунизма? За църквата? Прехода? Защо сме такива? Откъде би дошла промяната и резонна ли е надеждата, че младите хора ще са генераторите й? Човек започва разговора с проф. Ивайло Знеполски с тайната мисъл, че ще открие отговори на въпроси, останали спорни и неразрешени от няколко поколения днес.

А въпросите са закодирани между редовете на многото съдби на имигранти, пенсионери, млади хора, тепърва навлизащи в общество, търсещо историческите си истини. Професорът с бяла коса коментира привидно спокойно неуспехите и предизвикателствата пред нас, въпреки горчивината от неуспеха за определени реформи по време на управлението му като министър.

Проф. Ивайло Знеполски е философ, културолог, изкуствовед, филмов критик. Роден през 1940 г. той е бил министър на културата в две правителства – на Любен Беров и в служебния кабинет на Ренета Инджова. Днес е университетски преподавател и директор на Института за изследване на близкото минало.

– Какви са целите, които институтът си поставя в момента?

– Основната ни цел е да съберем колкото може повече автентична информация за периода на комунизма, т.е. не само се възползваме от отварянето на архивите. Искаме и да създадем голяма информационна банка с лични свидетелства. Защото изследването на един период не може да се опира само на официални документи, пък били те и засекретени. Трябва да търсим пресечната точка между официални свидетелства, архиви и индивидуални преживявания по време на комунизма. И затова се съсредоточаваме върху създаването на голяма информационна банка на лични истории. Години наред правим антропологични разговори и анкети. Те са с хора от различни слоеве на обществото, различна възраст, които имат опит, които споделят.

– Какви са тези хора?

– Това са от най-обикновени хора до хора, които са били в ръководството на държавата, с партийни функции. Искаме да чуем както поддръжници на режима, така и хора, които са били обект на репресии, с тежка фамилна или лична съдба. Не правим специална извадка, искаме да видим какво показва спектърът от хора, защото искаме да си обясним не само политическия характер и престъпленията на режима, но и социалната му база и подкрепа. Занимаваме се и с преки свидетелства – автентични дневници, документи, биографии. Имаме и програма за стимулиране на тази дейност. Периодично обявяваме конкурси, на които хората са стимулирани от наградите. Това са често възрастни хора, с богат опит, живели дълго, които най-често сега са в тежка финансова ситуация. Вече втора година обявяваме седем награди по хиляда лева. Имаме и допълнителни бонуси за откупуване на автентични фотографии и документи.

– Колко са средно желаещите да участват?

– Миналата година имаше около 50 желаещи, преди време бяха над 80 души. От предишните конкурси издадохме два тома „Това е моето минало”, които са великолепно свидетелство за епохата – по-добро от 90 % от написаното за това време от професионални автори.

– Какво трябва да е мнението ни на миналото? Коя трябва да е консенсусната гледна точка за комунизма, националната истина?

– Вижте, има една голяма заблуда. Първо, оценката на един режим се прави на базата на основната политическа характеристика на режима. Има два основни компонента – режим и общество. Обществото при всички режими има функции, които никой режим не може да измени – трябва да работиш, да се трудиш , да акумулираш ценности. Разбира се, режимът регулира този процес, но не може да го отмени. Това, което се създава, което се формира като културен продукт, е контролирано от режима, но е създадено от обществото. Следователно ние трябва да оценяваме режима извън това, което е направило обществото. Защото по времето на Хитлер немското общество бележи бум –технологичен, в социалната политика. Но никой, когато оценява националсоциализма, не казва: „В същото време имаше аутобани, фолксваген”. Това ни връща към характера на режима, който е с цел „да изяде обществото, да подчини обществото”. Именно самостоятелното еманципиране и отделно функциониране на обществото, което не може да бъде напълно погълнато, направиха възможна и промяната. Следователно, когато оценяваме режима, трябва да го правим според неговата политика и законите, които създава.

– Как трябва да го оценяваме?

– Трябва да го оценяваме изключително негативно. Защото това беше до края репресивен режим, който не позволяваше никаква индивидуална инициатива, свобода. Той налагаше контрол върху източниците на комуникация и информация, и формираше привилегии, а от друга страна – ограничения за големи части от населението. Представете си, през 1988 г. освобождават втория човек в партията – Чудомир Александров, когото Тодор Живков официално е обявил, че готви за свой заместник. Тъй като скритата картинка е, че Александров бива харесан от Горбачов в Москва и Живков смята, че може да го измести. Той го освобождава с компромата, че бащата на неговата жена е бил стражар, следователно фашист и враг на режима. Секретарят по идеологията Стоян Михайлов е освободен същата година за това, че баща му е бил кръчмар, по класов принцип. Виждате, че няма никакъв закон, никаква справедливост! Идеологията се разиграва като фалшива карта.

– Има хора, които ако чуят, че тази оценка е обективната, ще започнат да припомнят например за това каква достъпност до блага е имало за всички по време на социализма – почивка на море и т. н.

– Животът толкова се е променил, че ако някой от тези хора се върне и си припомни, че трябва да се реди за храна, че елементарните неща бяха въпрос на лукс… Това е една сигурност на много ниско ниво. Такава сигурност имат някои общности в Нова Гвинея – всичко е наред, те нямат проблеми, защото нямат контакт с цивилизацията. Тази позиция съдържа психологически моменти, изгубен статут. Някой човек например е бил млад, имал е голям успех с жените, а сега куца, не му стига пенсията и т.н. Поначало няма чиста печалба. Сега има един много по-висок стандарт, но несигурност, има много повече напрежение, нужно е да се докажеш. Едно време те назначават и ако не допуснеш идеологически гаф, за който можеш да изхвърчиш за 24 часа, колкото и да си мързелив и неинициативен, никой не може да те мръдне.

– Вие в условията на комунизма или по-късно, започнахте да гледате по този начин на комунизма, да сте критичен към реалността на комунизма?

– Смятам ,че тези неща са един вид природни, биологични. Не знам как се формира един манталитет, но въпреки всички страхове и предупреждения на родителите ми да бъда внимателен, още от студентските ми години и след това, когато започнах да пиша като филмов критик, преди да се насоча към философията, усещах ограничението като някаква голяма тежест. През цялото време се мъчех, оценявайки фактите, пишейки, да имам някаква гледна точка, която отговаря на вътрешното ми разбиране за нещата. Не мога да кажа, че всички неща са ми били ясни, тъй като информацията беше ограничена. Но по-късно започнаха да идват по канали книгите на Оруел и т.н.

Първоначално реагирах по някакви рефлекси. На 24 години, тъкмо завършвах университета, завеждах отдел кино в „Народна култура”. И излезе един български филм, „Митко Палаузов”. И аз написах отрицателна рецензия от чисто естетическа гледна точка. Казах, че естетически филмът създава политическа метафора, която деформира реалността. И ме повика главният редактор, почна да вади вестници и да говори: „Труд”, „Земеделско знаме”, „Народна младеж”…Ивайло, всички пишат възторжено. Само ние ли се намерихме да пишем отрицателно за този филм?!”. И аз бях уволнен след шест месеца. Разбира се, имах и други прегрешения. Излизат например три филма, единият на Фелини. Аз пиша рецензия. Казват ми: „Как така за западни филми ще пишеш?!”. Обяснявам, че това е даже ляв филм. „Не ме интересува, повече да не се повтаря”. Следващия месец излиза филм с награда в Кан. „Отново западен филм! Какви други филми излизат тази седмица?! Рецензията ще излезе само, ако пишем и за съветски филм. Намери за 24 часа друг!”. Разбира се, този редактор беше бившият секретар на кабинета на Вълко Червенков.

Сталинизмът в България е непрекъсваща линия. Тодор Живков е човекът, който е провеждал чистки след 9 септември, бил е шеф на милицията, той е в основата на осъждането на Жендов (б. р. – известен по онова време художник антифашист и с леви убеждения) и неговата трагедия, на Трайчо Костов. Живков е човекът, провеждал сталинската линия. И той запазва сталинския си манталитет до края, под разбира се, хитрата фасада на един добродушен селянин.

– Вие като изследовател обръщате ли поглед към себе си? Останахте ли разочарован от прехода, какви промени настъпиха с вас?

– Не мога да кажа, че в мен протекоха процеси на разочарование, тъй като имах пълен поглед от началото за сложността на процесите, за това, че в България специално те трудно можеха да се случат по друг начин. Тъй като самото ни общество беше по-пасивно, всички се раздвижихме постфактум, когато беше ясно, че социалната цена няма да е голяма. Българинът общо взето не обича да рискува, той съчувства, вътрешно резигнира, дистанцира се, не сътрудничи, но много трудно поема рискове.

Трябва да си признаем, че обществото ни си получи свободата почти даром, по геостратегическо стечение на обстоятелствата. И поради това, че режимът идеологически вече беше изгубил база в обществото. И нямаше активни негови защитници, ако имаше такива, той сигурно щеше да направи опити дори насилствено да се задържи, изолирайки се от света. Аз наблюдавах, анализирах, в някакви моменти се опитвах да го правя този преход… От моята биография знаете, че бях културен министър.

Видях колко трудно става, тъй като бях в две експертни правителства, извънпартийни, и искахме с моя екип да направим реформа в културата, на база на опит, които самия аз познавах от чужбина сравнително добре. И видях, че и отляво и отдясно бяха против и саботираха всичко. Което значи, че няма концепция, която да е приемлива за някоя от политическите гледни точки, тъй като тя не се прави от тях или защото не я разбират. Неподготвеността на политическата класа и незрелостта на народа в края на краищата направи Прехода такъв, какъвто е.

– А успяхте ли да промените нещо, от което смятате, че има ефект все още?

– Ние в края на краищата наложихме определени форми по силов начин, противопоставяйки се на всички политически субекти. След което дойде правителството на БСП, на Жан Виденов. И с неговото идване всичко, което бяхме направили, започна да се отменя. Това бяха театралната реформа, свободните театрални сцени, принципи на финансиране на трупи и проекти. Моето разочарование беше „работно” и се дължеше на това, че не можах да намеря ресурси да убедя за разумни неща тези, от които зависеха промените.

Facebook
Twitter
Google+
http://minaloto.org/%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%ba%d0%be%d0%b2-%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d1%88%d0%b5-%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bb%d0%b8%d0%bd%d0%b8%d1%8f/