„Изследване на неминалото“ от Емилия Карабоева в „Дневник“

Емилия Карабоева, един от участниците в конференцията „Мълчанието за комунизма“, разказва накратко за изказванията на участниците по време да дебатите пред в-к „Дневник„.

Изследване на неминалото

Преходът в България не е приключил – той ще продължи, докато книгата на миналото не се прочете докрай и не бъде затворена. С тези думи професор Ивайло Знеполски откри конференцията, че „Мълчанието за комунизма“, която се проведе в София през уикенда. Освен тази позиция, противостояща на налаганата от последните години теза, че е приключил преходът на България от комунизъм и командна икономика на дефицита към демокрация и пазарни принципи, бяха повдигнати и такива въпроси като защо все още няма модерна история на БКП, защо продължават да се правят изследвания на периода само по документи и от какво е захранвана носталгията по времената преди 1989 г.Дебатите по тези проблеми бяха на моменти бурни и трябваше да бъдат прекъсвани от модераторите, защото иначе срещата щеше да продължи до безкрай. С което в крайна сметка бе постигната целта на организаторите – Института за изследване на близкото минало и Дома на науките за човека и обществото, поне за два дни да се започне поне от това дали изобщо се говори и как се говори за комунизма в България и до каква степен настоящето на българите зависи от артикулирането на миналото.

Програмата на „Мълчанието за комунизма в Централна и Източна Европа 18 години след падането на Берлинската стена“ беше организирана около четири тематични кръга: Как функционира комунистическата държава; Да живееш в комунизма; Комунистическата политикономия: икономика на дефицита; Комунизмът – репресии и съпротива. Международната конференция събра заедно изследователи от България, Румъния, Белгия, Унгария и Полша, които се изграждат като специалисти в една относително млада научна сфера – от различни перспективи да се изучава комунистическия период, като едновременно се поддържат диалогът за близкото минало и се правят опити за разсейване на натрупаните през годините клишета, стереотипи и инерции в изследването му. От българска страна участваха представители на Историческия институт и Института за литература при БАН, Софийския университет, Центъра за либерални стратегии.

ИСТОРИЯ НА БКП ОТ ХХІ ВЕК

Сравнително нов – и вероятно поради това един от най-дискутираните – проблем беше защо все още няма написана след 1989 г. история на Българската комунистическа партия. Според един от най-колоритните „несистемни“ български изследователи Александър Везенков, чийто доклад беше посветен на тази тема, сбъркана е отправната точка по този въпрос. Неговата теза е, че е невъзможно традиционният начин на правене на история изключително чрез изследване на институции да даде удовлетворителни резултати. Преди това трябва да се изучи подробно развитието, еволюцията и дейността на комунистическата партия като структура, явление и действие, без нито за миг да се забравя едно много важно нещо – че тя бе единствената в онези времена, от която зависи всичко – от работата на формалните институции до контрола над социалистическото всекидневие.

Продължаващото и днес изучаване на институциите през 1944 – 1989 г. не помага много. Институциите по онова време бяха по-скоро видимостта, тялото на партията, които само изпълняват решенията й и следват стриктно политиката й. В този смисъл дори не може да се говори за „порочно срастване“ на държава и партия, защото държава сама по себе си, отделно от партията, по времето на комунизма на практика няма, заяви Везенков.

За това е виновна инерцията в историческата наука, продължаваща вече повече от едно поколение. Виновна е за това, че изключително се занимава с институции и така непрекъснато налага подмяната на партията с държавата. Зад това обаче стои не само методологична инерция.

С позоваването на всевъзможни документи и действия на държавни институции без да се проучва предхождащите ги процеси и решения в партийната структури на БКП продължава стремежът да се наложи една картина на държавническа приемственост и традиция като легитимиране на една де факто тясно партийна политика. Този дух се пренася повсеместно и вплита тази легитимация на БКП с доводи от българската история едва ли не от създаването на държавата до наши дни.

Така дебатът на конференцията придоби характер и на по-широк и по-дълбок спор за ролята на историческата наука в България и за основните тенденции в нея – институционалната инерция, фаворизирането на теми и периоди от историята, консерватизъм в методите и подходите на изследване. Затова голяма и „гореща“ тема се оказа използването на иновативни подходи като устната история например, като важен източник на информация. Интервютата с преки свидетели на онова време могат да се използват като допълващ източник за невидимите за традиционните историци теми, свързани със социалистическия бит. Освен това така ще се даде глас на обществени групи, традиционно пренебрегвани от изследователите, и ще се компенсират липсващите документални свидетелства в архивите или достъпа до тях.

НОСТАЛГИЯ ПО… КАКВО ПО-ТОЧНО?

Тук идва ред на проблема с носталгията по социализма, станал проблем и на изследванията върху него. Коментирано бе, че много изследователи, съзнателно или не, създават или следват теории и нагласи, чрез които комунизмът се представя като система, в която всъщност е имало и средна класа, и относително задоволено потребление, че дори и гражданско общество. Нямаше как на това място да стане дума за теорията за „вторите мрежи“, лансирана за българския комунистически режим от Андрей Райчев. Казано на езика на неспециалистите, това е опит да се наложи гледна точка към времената на комунизма като подчинени на принципа всичко да става „по втория начин“. Този принцип се бил разраснал и еволюирал дотолкова, че се превръща в система на размяна на предмети и услуги, колонизирала държавата. Точно в тази мрежа на „втория начин“ се били появили средната класа на комунизма и относителната задоволеност, а хитруването напук на държавата било прототипът на гражданското общество.

В отговор на тази теза проф. Знеполски посочи, че идеята за вторите мрежи, вместо да обяснява, всъщност подменя същността на комунистическия режим. В него съществуваше само една мрежа, която наистина бе колонизирала държавата и контролираше всеки елемент от живота на хората – това е партийната мрежа. Всички останали биха могли да бъдат разглеждани и като временни, локални и конюнктурни мрежи – например как да се сдобием с цветен телевизор или чугунени радиатори. Но всички те бяха зависими от доминиращата мрежа – тази на БКП.

Нееднократно мотивът за „основополагащата роля на комунистическата партия“ се появяваше по един или друг начин и в останалите доклади, свързани както с репресивната машина на комунизма, така и с икономическите и финансовите проблеми на страната или с историята на всекидневието. Което впрочем също е отговор на тезата на кръга „Райчев“.

Споменът за това как живеехме преди, предметите и случките, около които се наслагват разказите на хората за времето на комунизма, беше другата гореща тема, по която всички искаха да участват. Джапанките, дъвките „Идеал“ и шоколадът „Крава“, колекциите от празни цветни опаковки от някакъв далечен пъстър свят, който беше обратното на това, което представляваше социалистическият живот на дефицита, върнаха донякъде реалността на миналото. В същото време именно личните спомени на участниците в конференцията илюстрираха колко жива и на моменти болезнена е връзката между минало и настояще на всеки план, особено на ниво всекидневие. Не напразно доста от тях повтаряха, че става дума все пак не съвсем за изучаване на миналото, а за изучаване на „неминалото“ в България.

Нееднократно беше подчертавано и че за разлика от другите социалистически държави у нас не се говори достатъчно и по подобаващ начин за времето на комунизма. Донякъде този проблем се дължи и на носталгичните настроения в българското общество и митологията за успехите по времето на социализма. Затова и част от докладите бяха специално посветени на икономическата политика на комунистическия режим, с подробен анализ на причините, довели до рухването на системата – порочната финансова политика, неадекватната политика на индустриализация, генетичната неспособност на партията да роди продуктивна и стимулираща както производството така и потреблението схема…

Обещание за още интересни дебати, научна работа и разбиване на наследени от партийната политика и пропаганда клишета е фактът, че докладите представляваха в сбит вид резултатите от изследвания, които скоро ще бъдат публикувани – първите томове ще се появят още след Нова година – в серия книги, издадени от Института за изследване на близкото минало.

в-к Дневник, 5-ти декември 2007 г. –

Facebook
Twitter
Google+
http://minaloto.org/%d0%b8%d0%b7%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%bd%d0%b5%d0%bc%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%be%d1%82-%d0%b5%d0%bc%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d1%8f-%d0%ba/