„Компромисът е бил единственият изход за БПЦ“

Мария Дерменджиева и Николай Михайлов от в-к Гласове взеха интервю с д-р Момчил Методиев по повод излизането на последната му книга „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944 – 1989)„.

Момчил Методиев*: Компромисът е бил единственият изход за БПЦ

Синодът е опитвал да прокарва своите интереси в рамките на бюрократичната структура на комунистическата държава

На 17-ти април, 2008 г. излезе новата книга на Момчил Методиев „Между вярата и компромиса”, посветена на отношенията между Българската православна църква и комунистическата държава през периода 1944-1989. Специално за читателите на ГЛАСОВЕ авторът разказа за дългогодишния си изследователски проект и за основните изводи, до които е достигнал.

Всеки изследовател, работил с архиви, ще се стресне, виждайки какъв обем материали сте проучили. Каква е методология използвахте в работата с толкова много източници?

Основният ми източник е архивът на Комитета по църковни въпроси, предшественик на Дирекцията по вероизповедания, съхраняван в Министерството на външните работи. Започнах да събирам архивните материали преди около пет години, когато Институтът за изследване на близкото минало организира един голям проект за проучване на комунистическия период. Не съм броил, но вероятно съм разгледал около 3000 архивни единици. Това обаче са относително кратки материали – преписки по конкретни казуси в обем от 10–15 страници, т.е. официалната кореспонденция между Комитета и Св. синод или епархийските архиереи. За метода ми на работа: в началото четях и вкарвах информация в компютъра, правих и копия, но не много. Чак след това дойде етапът на свързването на информацията в някаква смислена история. Това е големият проблем на работата с архивите, имаш много конкретни казуси, които после като части от пъзел трябва да съединиш.

Имахте ли още от началото идея как ще изглежда книгата?

Не. Абсолютно никаква идея. Но в хода на заниманията ми нещата започнаха да придобиват очертания. Според мен архивът на Комитета по църковни въпроси е най-представителният източник за църковната история през периода, тъй като очертава цялостния исторически контекст, в който се развиват отношенията между Църквата и държавата. Смятам, че работата на историка е именно да постави нещата във верния им контекст. Отделно разгледано, решението на Политбюро за номинацията на Максим за патриарх звучи много скандално, в конкретната ситуация обаче нещата имат различен оттенък. Тоест изваден от контекста, един факт може да получи съвсем невярно тълкувание. От тази гледна точка архивите на ДС, които съм видял, са важен източник, но те могат да бъдат разбрани коректно само в по-широкия контест на останалите архиви на Комитета. Използвал съм и тази част от архива на Св. синод, която е предадена в Централния държавен архив. Допълнително съм проучвал и други архивни фондове, които имат косвено отношение към църковната история – архива на БКП, съхраняван в Централния държавен архив, и на Служба „Културно наследство” към МВнР.

Казахте, че заглавието на книгата се е родило в дискусия?

Да, заглавието се появи едва на края, когато книгата вече беше готова, наистина в дискусия най-вече с Клайв Левиев. Първоначално обсъждахме идеята „Между кръста и петолъчката”, но се отказахме от тази символика, за да се насочим към вярата и компромиса. Защото това заглавие именно отразява една от основните тези на книгата, че има среден път, ако мога така да кажа. Ние искаме да гледаме на църковната история през комунизма в черно/бяло и да търсим герои и жертви. Без да оспорвам факта, че има и двете категории хора, смятам, че почти винаги се изпуска от внимание средният път – тази бюрократична култура, която Синодът се опитва да развие в отношенията с комунистическата държава, така че в рамките на бюрократичната структура да прокарва своите интереси. В много голяма степен патриарх Максим е символ на тази бюрократична култура.

Прави впечатление, че правите изводи единствено когато можете да ги подкрепите с документи. Има ли нещо, в което сте убеден, но сте премълчал заради липсата на документи?

Църковната история в този период е пълна с циркулиращи слухове, всеки от висшите йерарси е бил обект на такива слухове. Затова съвсем целенасочено се ограничих само до тези изводи, които са видими от документите. Ако се бях впуснал в спекулативни тълкувания без подкрепата на документи, това щеше да направи изследването ми да изглежда пристрастно и недостоверно. Спестил съм не изводи, а единствено информация, която нямам право да съобщя заради ограниченията на закона за архивите на ДС. Знаете, че само комисията има право да огласява принадлежност към ДС.

Как се осъществява секуларизацията на публичния образ на Църквата?

За мен това е централният въпрос, защото именно секуларизацията води до разноезичието между църквата и обществото, което наблюдавано в момента. Тези две общности не се разбират.

Това означава ли, че обществото всъщност има нужда от вяра, а не от институция?

Разбира се, че Българската църква още в екзархийския период често е виждана като инструмент за реализиране на национални интереси. От тази гледна точка се приема едва ли не като политическа институция. Но твърдя, че все пак преди 1944 г. се е развила култура на същинско православие, на същинска религиозност, не мога обаче да кажа до каква степен е обхванато цялото общество. Без съмнение ритуалната страна на Църквата също има значителна роля, доколкото хората са живели в малки общности, където традицията се е пазила. В комунистическия период се използват няколко политики, чиято крайна цел е Църквата да бъде свивана до все по-малко и по-малко значимо ядро.

Много добре сте дефинирали тези цели на комунизма: обезличаване на духовността и изличаване на религията.

Да точно това е. Обезличаването на Църквата е основният процес, който се случва. Ако в края на 40-те години държавата не се наема да осъществява остри репресивни практики по отношение на висшето духовенство – не са възприети идеите за закриване на Синода и на цели епархии, въвеждане на пенсионна възраст за митрополитите, въпреки че такива идеи има, това не се прави, вкл. защото висшето духовенство в този период се състои от обществено значими фигури, които трудно могат да бъдат репресирани, без това да се отрази на подкрепата на вярващите за комунистическата власт. Пример в това отношение е участието на митрополитите Стефан и Кирил в кампанията за спасяването на българските евреи, нещо, което от сегашна гледна точка изглежда абсолютно немислимо.

Обезличаването на вярата може ли да се приеме като резултат от избора на средния път, на компромиса?

Не съм съгласен с такова заключение. Тъй като държавата не иска да се конфронтира открито с доста влиятелното духовенство, тя отначало прокарва сравнително компромисна и внимателна политика, като си избира за свой фаворит един от авторитетните представители на Синода, какъвто е Пловдивският митрополит Кирил. Оттам нататък вече са наложени политиките за атеизиране на населението, които имат най-разнообразни проявления и засягат особено нисшето духовенство. Като се започне от забраната да се бият църковните камбани, мине се през поставянето на кордони около църквите на Великден и се стигне до въвеждането на гражданските ритуали през 70-те и 80-те години. Целта църковните ритуали да бъдат заменени от граждански е изключително важен фактор. Макар че не успяват да се наложат в същата степен, тяхното значение за атеизирането не може да бъде подценявано. Има данни например, че в края на 60-те години около 80% от погребенията са църковни. Тогава идеолозите налагат тезата, че хората вече не са религиозни, но спазват традиции, т.е. въвежда се разграничението между църковна вяра и придържането към ритуали. И оттам нататък започват да се атакуват ритуалите.

Вече не се атакува душата, а практиката…

Точно така. Към казаното трябва да добавя и забраната да се строят нови храмове, което в съчетание с урбанизацията като част от модернизационния проект на комунизма дава тежки последствия. Хората напускат своите традиционни общности, отиват в панелните комплекси на големите градове, където няма църкви. И така на чисто практично ниво се прекъсва комуникацията между обществото и Църквата. Не трябва да се забравя и големият обем атеистична литература, налаганият научен поглед към света, списания като „Космос”, „Наука и техника” и т.н., чиято идея е да се оборят религиозните възгледи за света.

Как се защитава клирът от посегателствата на държавата?

Не бих казал, че клирът има много опции за защита. Тук ще се върна на въпроса за средния път. Според мен средният път е единствено възможното поведение специално на висшия клир в условията, в които е поставен в този период от гледна точка на съхраняването на църковната традиция, тъй като т.нар. църковна пропаганда е абсолютно немислима и Църквата е публично маргинализирана. Смъртта на патриарх Кирил например е отразена с много кратка бележка на последната страница в „Работническо дело”. И едва два дни по-късно, когато Тодор Живков изпраща съболезнователна телеграма, това е обявено сред централните новини. Възможността на Църквата да има публична видимост през комунизма е сведена до абсолютен минимум. А средният път се дължи на това, че до самия край на комунистическото управление е представена и гледната точка на т.нар. в документите „реакционни” митрополити, най-вече в лицето на варненския митрополит Йосиф, независимо че Синодът е доминиран от групата на близките до държавата „прогресивни” митрополити. Поради това през целия период патриархът трябва да се съобразява с реакционерите и криейки се зад тях, той успява да прокарва позиции на Църквата например за издаването на Библията в края на 70-те години.

Излиза, че е бил възможен църковен живот в реакционна форма?

Твърдя, че е бил възможен. Митрополит Йосиф е най-известният представител на т.нар. реакционери. Опитът му например през 80-те години да назначи млади свещеници в някои енории в неговата епархия предизвиква преписка с Комитета по църковни въпроси. Има множество понякога дори комични примери.

Имало ли е опити да се организира задгранична църква, която да бъде независима от комунистическата държава?

Да, с българската църква в Америка се случва същото като с руската задгранична църква. Става дума за дейността на митрополит Андрей, популярно наричан Андрей Велички, който наред с митрополит Йосиф незаслужено е забравян от нашата историческа наука и обществено съзнание. Неговата лична история и историята на българската църква в САЩ са много интересни. Българската епархия в Америка е създадена още през 30-те години под въздействие на Македонската патриотична организация, която е нещо като задграничен клон на ВМРО. През 1947 г., когато Андрей е избран за митрополит на новоучредената американска епархия, е записано, че тя не признава властта на Светия синод на БПЦ, въпреки че се чувства част от майката Църква. В този период Синодът все още поддържа връзки с Андрей, като дава ясни сигнали, че от една страна, го подкрепя в неговите начинания в САЩ, но от друга, няма начин официално да заяви тази своя подкрепа, тъй като целият процес много внимателно се следи от държавата. Това е един от въпросите, по който настъпва остър конфликт между Църквата и държавата, и причина държавата да загуби доверие в екзарх Стефан. През 50-те години има съревнование между митрополит Андрей, като представител на Църквата, и Македонската патриотична организиця, която преследва по-светски цели. Така в началото на 60-те години се стига до разрив между тях и до отделянето на епархията на митр. Андрей, която признава юрисдикцията на БПЦ от епархията на Кирил Йончев, който малко по-късно приема юрисдикцията на Американската православна църква. В историографията ни Кирил Йончев често е представян като безродник и човек, отцепил голяма част от Българската православна църква в САЩ. Това за мен не е коректно, защото и неговата епархия се нарича българска, а по-важното е, че той обединява антикомунистически настроените емигранти, които по никакъв начин не биха признали юрисдикцията на БПЦ. Тоест неприемането на Кирил Йончев е по идеологически, а не по национални причини, но внушението на обратното е хитър ход, който има последствия и до днес. Като извод има два важни акцента: строго пропагандираното вътре в страната отношение към Църквата като към чисто национална институция и идеологическото неприемане на Йончев, аргументирано с национални пристрастия и патриотични мотиви.

Срещали ли сте в документите, с които сте работили, някакви данни за съществуването на катакомбни общности в България?

Единствените такива данни засягат бъдещата старокалендарна църква, която не приема календарната реформа. Говоря за общността в Княжевския манастир. Причината да няма същинска подземна църква извън репресивните политики на режима, които не трябва да се подценяват, е все пак фактът, че в началото не се стига до остра открита конфронтация с висшия клир и така още тогава е преодоляна опасността от възникване на такава подземна църква. От друга страна, неприемането на календарната реформа, вкарана по чисто политически причини (без да засягам богословския аспект на темата) от страна на общността в Княжевския манастир, й придава много по-автентичен антикомунистически заряд, отколкото, да речем, има разколът в началото на 90-те години.

Бихте ли направили паралел между партриарсите Кирил и Максим?

Те са много различни по отношение на положението им в Синода. Преди възстановяването на Българската патриаршия Светият синод е оглавяван от наместник-председател. Имаме много силна синодална традиция на управление на Църквата. Когато Кирил е избран за патриарх, има тенденция към монопартизъм, т.е. опит партиархът да се превърне в тип монарх на църковното управление. Това категорично не е прието от Синода. Същото важи и за екзарх Стефан, който прави опит да прокарва такова поведение. И това е централната причина според мен за неговата оставка. Защото твърдя, че неговата оставка е много повече поради вътрешноцърковен конфликт, отколкото поради външен натиск. По времето на патриарх Кирил държавата инвестира цялото си доверие в него, разчитайки той да привлече голяма част от членовете на Синода на своя страна. Той го прави, въпреки че през 1952 г. опозицията вътре в Синода е голяма и разчита само на 4 от 9-те гласа. С идването на митрополит Пимен се установява формално равновесие, при което гласът на патриарха вече тежи повече. По времето на Максим положението е доста по-различно, доколкото е принуден да се върне към синодалния тип управление, защото трябва да се съобразява със силни групировки в синода, формирани по биографични и политически причини, и да балансира между реакционерите и прогресивните митрополити – хунтата, както я наричат някои, Панкратий, Филарет и Калиник.

Казахте биографични причини, какви хора са членовете на Синода?

Много важен въпрос. Докато 40-те години митрополитите в Синода са интересни обществено влиятелни личности, високообразовани, владеят чужди езици, имат активни икуменически контакти, по времето на Кирил се забелязва силно и бързо провинциализиране на църквата. Контактите с другите църкви извън Московската париаршия са прекъснати и се появява поколение архиереи с лошо образование, хора, които се опасяват да богословстват и да формулират мнения по различни въпроси. Това ги превръща в консерватори – нещо, наблюдавано и днес. В това не би имало нищо лошо, ако този консерватизъм беше подплътен с богословска обосновка. Тази промяна за мен е много съществена.

Говори се за няколко основни проблема в православните църкви – сергианство, филетизъм и икуменизъм. Какво е мнението ви за това? А и за превръщането на Църквата в музей, пазител на традиции, а не възприемането й като живо тяло, каквото тя е?

Това, което се опитвам, е да разгранича публичния образ на Църквата от опитите на хората да направят нещо вътре в нея. По отношение на филетизма съм абсолютно съгласен, че публичният образ на БПЦ е строго национална институция и обществото очаква от нея да изпълнява национални цели в конфликт с малцинства, етнически или религиозни. Затова и след 1989 г. националистически партии се опитват да се заиграват с тази православна карта. Смятам, че нашата Църква за разлика от други църкви поне до момента устоява на това изкушение, и то защото е толкова травмирана от отношенията с комунистическата държава, че продължава да отказва да комуникира и с днешната държава. Дори дотам, че не успява да преведе собствените си послания и да накара държавата да й съдейства. Отделянето на Църквата от държавата, термин, много експлоатиран през комунизма, днес е много по-реално, което пречи Църквата да изпадне в откровен филетизъм, т.е. да стане откровен изразител на националистични идеи. Но и обществените очаквания към нея са точно тези. Икуменизмът е огромен проблем. Нямам нищо против него, разбиран като диалог между различните християнски деноминации, напротив, за православието това е чудесна възможност за разкриване на православната истина в някакви по-широки кръгове и на чисто практично равнище за образование на висшия клир, за по-широки контакти и кръгозор. Проблемът е, че цялата икуменическа активност в България през периода на комунизма е тотално контролирана от ДС. Твърдя го абсолютно категорично. Това е основната причина за налагането на близки до властта архиереи в Синода и превръщането на външния отдел на Синода в лицето на митрополит Панкратий на църква в Църквата. Ако ДС е държава в държавата, външният отдел е църква в Църквата, зашото той си комуникира директно с Комитета по църковни въпроси, като често дори и формално не минава през Синода. Начинът, по който икуменическото движение е организирано по времето на комунизма, е подчинен на строго идеологически цели, а именно пропагандиране на комунизма в Третия свят по пътя на Световния съвет на църквите (ССЦ), и тук има нещо, което за зла беда се подценява. Не искам да кажа в прав текст, че ССЦ е бил превзет от комунистическите държави, но е факт, че в голяма степен е контролиран от тях. Има един-единствен случай на критика, че в СССР липсват религиозни свободи, който е прекратен със заплахата, че църквите от Източна Европа ще напуснат съвета. Същевременно в ССЦ има всички данни за нарушения на религиозните свободи конкретно в България, както и е много добре известно, че основните български икуменически представители на БПЦ в ССЦ работят не за Църквата си, а за други институции. Затова като упрекваме нашата Църква, че не се обръща към своето комунистическо минало, за мен съществува и проблемът, че ССЦ също няма готовност и сила да се обърне към своето комунистическо минало в момента. Това не е оправдание, просто е коректно описание на нещата. По отношение на сергианството, като небогослов, пак ще се върна към реалното разделение между Църква и държава – това може да се случи само в демократично общество. Голям противник съм на използването на термина цезаро-папизъм и на обяснението за подчиняването на православните църкви на комунистическите държави въз основа на този термин. Той не е коректен по отношение на комунистическия период, защото, както е ясно, тогава нямаме цезар християнин, а откровено антихристиянски цезар. Затова твърдя, че разделението между Църква и държава е реално и полезно за Църквата само в демократично общество. И доколкото Църквата е имала светски богословски елит през комунизма, той е бил под силното влияние на идеологическите цели на комунистическата държава, постигани чрез икуменическото движение. Съответно в момента църковната йерархия е крайно подозрителна към всички светски лица, които се опитват да богословстват и твърдят, че са добронамерени към Църквата. Тоест посредниците, които могат да преведат църковното послание на един нормален език за атеизираното или секуларизираното общество, не са признати от Църквата и така тя се отзовава в обществения ъгъл.

И само един въпрос за разкола от началото на 90-те години. Може ли той да се приеме като продукт на реакционните кръгове в Православната църква, т.е. е реакция срещу комунистическото минало?

Категорично хората, които са начело на разкола, не могат да претендират за автентичен антикомунистически заряд, поне съдейки по видяните документи. Според мен разколът датира много по-отдавна. Съществуването на т.нар. хунта на митрополитите, близки до властта, ги прави независими от Синода и от патриарха още от втората половина на 70-те години. И именно двама от тази хунта застанаха после начело на разкола. Мисля, че разколът само формализира едно дълбоко разделение сред висшето духовенство, което е налице доста преди това. Не мога да твърдя въз основа на документи, че ДС е инспирирала разкола, но не съм далеч от тази идея. Това обаче изобщо не означава, че т.нар. каноничен Синод се състои само от антикомунисти.

*Д-р Момчил Методиев е доктор по история от СУ „Св. Климент Охридски“, автор на книгите „Папите и тяхната империя – ІI–VІІ век” (2002) и „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава” (2008). Изследовател е в Института за изследване на близкото минало и редактор на списание „Християнство и култура”. Участва в български и международни проекти, свързани с изследване на комунистическото минало, работил е по Проекта за история на Студената война на Института „Уудроу Уилсън“ във Вашингтон, САЩ.

С д-р Момчил Методиев разговарят Мария Дерменджиева и Никола Михайлов


в-к „Гласове“, 20-и март, 2010 г.

Facebook
Twitter
Google+
http://minaloto.org/%d0%ba%d0%be%d0%bc%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%bc%d0%b8%d1%81%d1%8a%d1%82-%d0%b5-%d0%b1%d0%b8%d0%bb-%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b8%d0%b7%d1%85%d0%be%d0%b4/