Православната църква и комунистическият режим в България

Рецензия на проф. Ивайло Знеполски по повод книгата на Момчил Методиев. Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.). София, Институт за изследване на близкото минало/Сиела, 2010, публикувана във в-к „Култура“

Православната църква и комунистическият режим в България

Без колебание може да се каже, че книгата на Момчил Методиев е първото в нашата литература цялостно панорамно обхващане на темата. То, благодарно на своите предшественици, се надстройва на вече съществуващото, но, в духа на конструктивен дебат, отива по далече. Дори беглият поглед върху съдържанието дава ясна представа за обема и качеството на извършената изследователска работа. Заслугата му не се дължи само на факта, че се опира на богати архивни източници, някои от тях станали достъпни едва в последните години, но също така на гледната точка на автора и на построените върху нея интерпретативни стратегии. Какво различава предложената гледна точка от тази в повечето публикации, посветени на отношенията между Българската православна църква и комунистическия режим? Преди всичко духът на МаксВеберовата незаинтересованост, плодотворната научна дистанция от обекта. Това не е разобличителен текст в традициите на антикомунистическата реторика от първите години на прехода, не е и защитна пледоария. Момчил Методиев не принадлежи към нито един от ангажираните в споровете вътрешно църковни лагери, не плаща дан на политическата конюнктура. Налице е изключително почтено отношение към обекта на изследване, което от самото начало, в увода на труда, е заявено – един «среден път» между възприемането на църквата като квазиполитическа институция и настояването на извънвремевия й характер, оспорващ възможността нейните архиереи да бъдат обект на оценка. «Средният път – пише Момчил Методиев, се основава на уважителното отношение към църковната институция и нейното ръководство, но не изключва възможността за изследване на църковния живот, поставен в съответния исторически контекст.» Извън заявената проблематика, трудът съдържа и една друга, имплицитно присъстваща проблематика или по-скоро нещо като открит въпрос, питане, от което не може да избяга внимателният и ангажиран читател. С тази си имплицитна проблематика трудът е адресиран към днешния ден, към съвременните хора. В този смисъл това е и неафишираното му предизвикателство. Текстът изисква и трябва да бъде обогатен в едно интерпретативно четене. Открито заявената тема е историята на църковната институция в определен отрязък от време. Имплицитно съдържащата се проблематика е свързана с въпросите – «На каква основа можем да градим вярата си днес?» или «Как може да бъдем вярващи днес?»

Нека на първо време проследим основната тема – историческата реконструкция на битието на църквата институция в периода 1944-1989 г. Тази история е изтъкана от два паралелни, неразчленимо преплетени, но носещи своята специфика разкази. Единият разказ е за политиката на комунистическата партия и комунистическата държава по отношение на българската православна църква, другият – за поведението на българската православна църква пред лицето на страховития натиск, на който е подложена. Първият е официален, заявен в решенията на комунистическата партия и материализиран в нормативните документи и досиета на Държавна сигурност. Вторият е неофициален, няма изграден собствен архив, чете се между редовете на изворите, подхранващи първия, официалния разказ. Този втори разказ трябва да бъде реконструиран и е реконструиран по косвени пътища. И тук искам да вметна, че историята на църквата между 1944-1989 г. се нуждае от допълването с още два други разказа, които излизат от заявената от автора тема, но е необходимо да ги проследим, за да имаме по-ясна картина и за самия изследван период. Първият от тези разкази би трябвало да ни насочи към предисторията на разказваното тук – статут, практики, поведение на църквата поне през 30-те и 40-те години. Истината се открива в сравнението – даваме си сметка какво представлява тоталитаризмът, сравнявайки го с демокрацията. За да разберем какво точно се случва с църквата след 9 септември 1944, необходимо е поне накратко да познаваме и оценим историята й от преди това, да познаваме наследството, което носи. Това е особено необходимо за младата публика. Що се отнася до другия, останал извън задачата на изследването разказ, за него ще стане дума по-късно. Сега ще кажа само, че той разчита на други източници на информация, това не са архивите на институциите, а, както се беше изразил по повод на концлагера «Белене» Стефан Бочев, от «архива на душата».


Ивайло Знеполски, в-к „Култура“, брой 35 (2608), 15 октомври 2010 г.

Facebook
Twitter
Google+
http://minaloto.org/%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%be%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%86%d1%8a%d1%80%d0%ba%d0%b2%d0%b0-%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81/