„Тодор Живков. Биография“

hrhr2.inddАвтор: Христо Христов

Книгата е резултат от дългогодишно документално изследване на разследващия журналист Христо Христов, финансово подкрепено от Фондация „Свободна и демократична България“ и сътрудничеството на Институт за изследване на близкото минало.

София, 2009, 2010 (2-ро издание)

ISBN: 978-954-28-0586-1

Резюме

Двадесет години след оттеглянето на Тодор Живков от власт разследващият журналист и документалист Христо Христов предлага най-подробната биография на бившия генерален секретар на Българската комунистическа партия, управлявал 35 години България. Авторът смята, че две десетилетия след рухването на комунизма в Източна Европа, са достатъчна дистанция за намирането на действителния образ на човека, с когото се отъждествява по-голямата част от комунистическата епоха в България. Без да се познава Тодор Живков и неговото управление (1954-1989) трудно би могъл да бъде разбран и българския комунизъм.

За разлика от повечето изследвания, посветени на Живков, в новото проучване е проследен произхода на Живков и пътя му от родното му село Правец до столицата София, където се опитва да се образова в графическото училище към Държавната печатница, а по-късно и да намери работа в нея. Това са важни години от неговата биография, тъй като изясняват, че той не е бил толкова изявен партиен функционер, колкото го изкарва партийната пропаганда след като взима властта. Изложени са факти, които потвърждават, че в резултат на съмнения за агент-провокаторство към него през 1934 г. той е снет от партийна длъжност и изолиран от партийната организация в София. По този начин чак до 1943 г., когато отново е привлечен в Софийския окръжен комитет на БКП той не развива активна политическа дейност, а следва съпругата си д-р Мара Малеева в различни селища в страната, където е била назначавана като практикуващ лекар.

Установено е, че в годината преди военния преврат на 9 септември и завземането на властта в България от БКП с помощта на съветската армия Живков не е имал такава ключова роля в дейността на партизанското движение и по-специално партизанския отряд „Чавдар“, каквато му се преписва по време на комунизма. Силно преувеличена е и ролята му при преврата на 9 септември 1944 г. Архивните свидетелства и разкази показват, че Тодор Живков е бил един от ръководителите на оперативния щаб на новосформираната Народна милиция. Щабът е натоварен с арестуването на лица от предишното управление и полицията, прерастнали в саморазправа и избиването на отделни фигури. Заради тази дейност Живков лично е защитил пред тогавашния ръководител на партията Трайчо Костов своя подчинен Мирчо Спасов, една от най-мрачните фигури в БКП, прочул се като автор на повечето незаконни ликвидации. По-късно, веднага след Априлския пленум през 1956 г., на който Живков е утвърден като първи секретар на БКП, той привлича Спасов в МВР, като го назначава за зам.-министър на вътрешните работи и превръща в един от най-доверените си хора в Държавна сигурност.

Тодор Живков не получава даром властта, а се бори усърдно в годините след 9 септември 1944 г. за да бъде бързо издигнат във висшите ръководства на партията – Централния комитет и Политбюро. Това той прави в най-сталинския период от развитието на България, като протеже на един от най-близките до Москва български партийни дейци и агент на НКВД Вълко Червенков. В началото на 50-те години Живков вече е първи помощник на Червенков и активно участва и подкрепя чистките в партията и разправата с така наречените „врагове с партиен билет“ не само в политиката, но и в културата. Въпреки, че споделя и практикува сталинската политика, след развенчаването на култа към Сталин от новия съветски лидер Никита Хрушчов, Живков проявява завидна съобразителност, практичност и най-бързо от всички в ръководството на БКП се ориентира към новата посока на вятъра, задухал от Кремъл. Благодарение на това му качество и на успешните ходове с привличането на важни съюзници в партията той успява да убеди Москва, че е необходимия борец срещу култа на личността в България и с благословията на Хрушчов оглавява партията.

Христо Христов задълбочено излага двата основни фундамента в политическото дълголетие на Живков – отношението на неговите господари в Москва и тоталното подчиняване на Държавна сигурност на собствените му властови интереси, чрез която той контролира цялото общество, партията и нейното ръководство. В отделна глава е разгледана политиката и методите, които той прилага за спечелване благоразположението на тримата съветски лидери, които са ключови при управлението му – Никота Хрушчов, Леонид Брежневе и Михаил Горбачов. На влиянието му върху МВР също е отделено важно внимание. Един от характерните белези на едноличната власт му е, че по време на неговото 35-годишно управление никой друг не имал правото да се намесва в работата на МВР и Държавна сигурност. Това правило с пълна сила важи и за министър-председателя и Министерския съвет, а министрите на вътрешните работи са се отчитали единствено и само пред Живков.

За първи път книгата разкрива тайния механизъм, чрез който Живков купува политическа лоялност на висшия партиен и държавен апарат и създава огромна по размери система на привилегии, драстично разминаващи се със пропагандирания социалистически морал. Органът, който Живков ползва тайно от обществото за това е всесилното УБО – Управление за безопасност и охрана към Държавна сигурност. То също е на пряко подчинение на генералния секретар на БКП, който го превръща в своеобразна преторианска гвардия. Освен първостепенното задължение да осигурява денонощната му охрана, управлението се грижи за всички битови въпроси на комунистическия елит, в който се допуска само с благословията на самия Живков. Началникът на УБО е имал отговорната задача по поръчение на генералния секретар на раздава на специално определени от Живков членове на висшата политическа каста така наречените „безотчетни пари“ – огромни за времето си средства, набавяни от контрабанда и търговия с оръжие. Парите са получавани на четири очи в брой срещу подпис всяка година от 1968 г. насетне и за тях не са плащали нито данъци, нито членски внос.

Проследено е създаването и функционирането на кабинета на Живков, чрез който той управлява. Редица бивши политически сътрудници описват генералния секретар и начина му на работа през годините и промяната в поведението му. Изложени са и документални факти за начина, по който неговия екип е писал докладите и речите му. Те са издадени в 39 тома от името на Живков, който получава за тях авторски хонорари по специална завишена тарифа общо в размер на 1,8 млн. лева само за периода 1975-1989 г. Изяснена е и незаконната практика на Живков да раздава на определени лица от партията, културата, изкуството и спорта няколко стотици жилища и апартаменти чрез създаването на незаконен жилищен фонд.

Специално място авторът отделя на икономическата политика на Живков, довела България до три фалита – през 1960 г., 1977 г. и 1989 г. Редица участници във висшето ръководство на БКП, както и стопански банкови ръководители от епохата на комунизма свидетелстват за едноличните решения, които той е взимал в сферата на икономиката, водещи до сериозни грешки, както и разказват за манталитета му да залита по гигантоманията. Тази политика води до тежки последствия в два основни сектора – тежкото машиностроене и селското стопанство. Изследвани са и механизмите, които показват отношението на Живков към натрупването на външния и вътрешния дълг, както и за управлението на така наречения „валутен резерв“, с който еднолично се е разпореждал. Бивши ръководители на БНБ и икономисти свидетелстват за отказа му да предприеме проведе реални икономически реформи. Този отказ е в резултат от демагогията, чрез която той изгражда най-голямата илюзия на управлението си – че по негово време се живее добре и евтино. Икономическото завещание, което Живков оставя е изключително тежко – икономика и пазар, обърнати към СССР и близо 11 млрд долара външен дълг и 26 млрд. лева вътрешен дълг.

На фона на едноличното му управление е откроена и една специфична черта на Живков – склонност към методично отстраняване на партийни и държавни кадри, в които той вижда заплаха за поста си или такива, които неволно са си позволи да не се съобразят с неговото мнение.

Разгледана е и пагубната му намеса в сферата на културата и изкуството, където пораженията от политиката му са изключително сериозни.

В отделна глава авторът се спрял на някои престъпления, характерни за Живковото управление. Това са създаването на лагерите край Ловеч и Скравена (1959-1962), покушенията на български емигранти, критикуващи политиката му, като писателя Георги Марков (1978) в Лондон; незаконното предоставяне на над 22 млн. лева на СССР за финансиране на специалния фонд „Москва“ за подпомагане на различни революционни движения в света; опитът да превърне България в 16-та съветска република; международният тероризъм, като случая с папа Йоан Павел ІІ и Карлос Чакала; извършването на държавна контрабанда на стоки, оръжия и забранени лекарствени препарати; насилственото преименуване на българските турци, известно като „възродителния процес“.

Образът на Тодор Живков не е ограничен в рамката на политика и държавника, а се разпростира и върху чисто човешките му черти в характера му. Проследени са промените, които оказва загубата на съпругата му Мара Малеева през 1971 г., както и на дъщеря му Людмила Живкова през 1981 г. Последвалият разпад на фамилията прави от Живков все по-самотен човек, заобиколен от вярната медицинска сестра Анка Младенова, на която единствен има доверие. Властта дарява Живков с политическо дълголетие, но му отнема нормално човешко общуване, заменено с ловна дружинка и все по-засилващо се доверие към личната му охрана, която денонощно бди над него. Неговата мнителност се засилва след осуетения от Държавна сигурност опит за военен преврат през 1965 г., а страховете от покушение избуяват след един инцидент във Враца през 1980 г., при който младеж го бута и той пада на земята. Такъв самотен, недоверчив, далеч от семейството си, врзян единствено в укрепването и запазването на властта го заварва и ноември 1989 г., когато разбира, че в Кремъл вече е решено той да бъде сменен. Неизбежната оставка, които в такива случаи следва, по иронията става на 9 ноември – деня на падането на Берлинската стена, събитие, превърнало се в символ на рухването на комунизма в Източна Европа.

Книгата завършва с признанията на Живков (публично той никога не признава, че има вина или носи отговорност за провалите) за неговите грешки и отговорността за тежкото икономическо състояние, в което е оставил България. Признанията са направени пред прокуратурата през 1990 г., а авторът прави възможното обществото да научи за тях и те да останат в историята.

Христо Христов базира своето документално изследване върху изключително широк кръг източници. Преимуществото му пред другите изследователи е, че единствен в България работи с редица съдебни архиви, до които другите автори не са имали достъп. В случая това са архиви пряко свързани с Тодор Живков и неговото 35-годишно управление. Става въпрос за дело №1 от 1990 г. водено срещу Живков за корупция и злоупотреба с власт (през 1993 г. той е осъден от Върховния съд на 7 години затвор, но впоследствие присъдата е отменена, тъй като той се възползва от по-благоприятния закон – новата Конституция на България от 1991 г., позволяваща съденето на държавния глава само при държавна измяна), дело №3 от 1990 г. за престъпленията в последния лагер на комунизма в България – край Ловеч, както и дело №4 от 1990 г., разследващо икономическата катастрофа, завещана от управлението на БКП. Авторът използва и редица непроучени държавни архиви, сред които на Министерския съвет и Министерството на вътрешните работи, полицейски архиви отпреди 9 септември 1944 г., както и архиви на репресивния орган на БКП – Държавна сигурност.

Идеята за книгата и подкрепата за реализирането й е на фондация „Свободна и демократична България“ в лицето на нейния основател Димитър Паница и изпълнителния й директор Ленко Ленков. Проектът става възможен след публикуването на книгата на Христо Христов „Убийте Скитник“ (2005) – българската и британска държавна политика по случая Георги Марков, която убеждава, че задълбоченото и обективно проучване на редица непроучени дотогава архиви може да възстанови действителната картина на важни отминали събития, останали скрити в историята.

Обхватът на книгата, проследяващ пътя на Живков до върховете на партията и държавата, както и отражението на властта върху личността му и краха на неговото управление и я правят ценен документ за епохата на комунизма в България.

Facebook
Twitter
Google+
http://minaloto.org/%d1%82%d0%be%d0%b4%d0%be%d1%80-%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%ba%d0%be%d0%b2-%d0%b1%d0%b8%d0%be%d0%b3%d1%80%d0%b0%d1%84%d0%b8%d1%8f/