Юлиан Попов се впечатли от Изложбата на Института в блога си

Юлиан Попов, политически анализатор и журналист публикува впечатленията си от изложбата на Института „Без следа? Лагерът „Белене“ 1949-1959 г. и след това…„.

Двайсет години по-късно най-сетне се появи публично събитие за лагера Белене, което прониква в дълбочината на този трагичен феномен на българския комунизъм. Изложбата „Без следа? Лагерът „Белене“ 1949 – 1959 и след това… „, организирана от Института за изследване на близкото минало в Националната художествена галерия е различна от много публикации и разкрития за лагерите в България. Това не е разкритие, а по-скоро опит да се събере гнева, недоумението и фактите на едно място. Изложбата е и акт на очовечаване. В нашата култура тъгата и скръбта са сякаш трудни и редки посетители, ние имаме странна представа за човешка твърдост, която е свързана най-вече с мълчание и отрицание. Затова тази откровена и човешка изложба е особено явление. Друг особен факт е, че изложбата беше посетена главно от доста възрастни, явно преживели миналото на лагерите, и от много млади хора. Средната възраст като че ли липсваше.

Не съм сигурен дали отрицанието на реалността на лагерите в България е толкова свързано комунизма или антикомунизма. По-скоро днес, двайсет години след разпада на комунизма и половин век след ужасите на Белене, както и 25 години след неговото възраждане по повод на онова, което все още перверзно наричаме Възродителен процес, ние, като общество правим първа крачка към разбирането на самите себе си, отпарвяме първи човешки поглед към зверската си природа.Германия също в продължение на 20 години не беше в състояние да застане лице в лице с онова, което беше извършила в годините на нацизма. От 6оте години насам обаче темите за нацизма, холокоста, концентрационните лагери се превърнаха в неотменни страни на обществения разговор в Германия. Непрестанността на този разговор показва високата цивилизованост на Германия, която успя да преодолее примитивната си национална гордост и с мъка и последователност постоянно изследва собственото си трагично минало. Ако ние не останем само с една великолепна и дълбоко човешка изложба за Белене, а продължим се занимаваме със себе си и с действителността на миналото си, тогава ще можем да се наречем хора без да се срамуваме от тази дума.

Разбрах, че са продължили изложбата. Остават няколко дни, в които може да я посетите, направете го.


Permalink към блога на Юлиан Попов

Facebook
Twitter
Google+
http://minaloto.org/%d1%8e%d0%bb%d0%b8%d0%b0%d0%bd-%d0%bf%d0%be%d0%bf%d0%be%d0%b2-%d1%81%d0%b5-%d0%b2%d0%bf%d0%b5%d1%87%d0%b0%d1%82%d0%bb%d0%b8-%d0%be%d1%82-%d0%b8%d0%b7%d0%bb%d0%be%d0%b6%d0%b1%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd/